На 25 май 2017 г. Върховният касационен съд се произнесе с поредното тълкувателно решение, с което продължи изясняването на законовите разпоредби, касаещи съдебните спорове между топлофикациите и потребителите на услугата централно отопление. Преди няколко години върховните съдии трябваше да се произнесат по въпроса колко дълъг е давностният срок, след изтичането на който потребителите не могат да бъдат осъдени за задължения към Топлофикация. До онзи момент съдилищата в страната прилагаха според собствената си правна логика общия петгодишен давностен срок или краткия тригодишен срок за т.нар. „задължения за периодични плащания“. Върховните съдии разтълкуваха задълженията за заплащане на парно като „задължения за периодични плащания“ и оттогава всички съдилища прилагат кратката тригодишна давност, за да определят при спор дали топлофикациите не са изгубили възможността да търсят неплатените сметки принудително.
През май 2017 г. беше разрешен още един въпрос от Върховния касационен съд, който се решаваше противоречиво от съдилищата. Въпросът е: Има ли конфликт между Закона за защита на потребителите и Закона за енергетиката, тъй като Законът за защита на потребителите се прилага винаги, когато осигурява по-висока степен на потребителска защита. Съгласно чл. 62 от ЗЗП е забранена доставката на централно отопление срещу заплащане без изричното искане на потребителя. При такава „непоискана доставка“ на парно излиза, че потребителят не трябва да заплаща цената на доставеното му отопление и топла вода, а липсата на отговор от негова страна към Топлофикация не следва да се третира като съгласие. Тази разпоредба на закона претърпя редакция през 2014 г., за да възпроизведе текста на нова европейска директива.
Да си представим следната ситуация: едно физическо лице си купува жилище, но в същата жилищна сграда има централно отопление. Това лице не желае да ползва парното и смята, че след като не е подписало индивидуален договор с Топлофикация, не ѝ дължи нищо. Съгласно Закона за енергетиката и Общите условия на топлофикационните дружества обаче, топлофикациите могат служебно да прехвърлят партидата за парно на новия собственик и да търсят от него заплащане на бъдещите фактури. Тук клиентите на Топлофикация виждат една несправедливост, защото смятат, че като не са подписали индивидуален договор, то те не са нито клиенти, нито длъжници.
Върховният касационен съд разреши правния въпрос по следния начин: Според върховните съдии при сградите в режим на етажна собственост, в които собствеността на отделните апартаменти принадлежи на различни лица, клиент на Топлофикация е етажната собственост. Топлоснабдяването на сградата се извършва по решение на общото събрание, т.е. в случая мнозинството от собствениците решава дали сградата да ползва централно отопление или не. Това е така, защото при отоплението с ТЕЦ се отопляват и общите части и се заплаща такса за сградна инсталация от всеки апартамент. Т.е. тези разходи се поделят между всички собственици на апартаменти, независимо дали самите те отопляват имотите си и ползват услугата подгряване на вода.
До тези тълкувателни решения се стигна заради огромния брой дела на топлофикациите срещу потребителите. Целта е да се уеднакви съдебната практика, за да не се стига до различни съдебни решения при идентични случаи за клиентите на услугата централно отопление.
